“В живота на всеки човек настъпва момент, в който камерата се насочва към най-дълбоките ни страхове. Тези страхове могат да бъдат свързани с провал, самота, неодобрение или загуба. Изправянето срещу тях изисква дълбоко самоосъзнаване. Разбирането на корените на нашите страхове ни помага да ги трансформираме от пречки в двигател на нашето развитие. Този процес включва заснемане на нашите реакции, изиграване на нашите слабости и дублаж на нашите вътрешни гласове, които ни подтикват към промяна и растеж. Автономността не е просто физическа или финансова независимост. Тя е вътрешното състояние на духа, при което човек се ръководи от собствените си принципи и ценности, без режисура в сянка. Да бъдеш автономен означава да имаш вътрешната сила да вземаш решения, които са в съответствие с твоята същност, дори когато те са в противоречие с обществените очаквания или натиск. Поемането на лична отговорност е свързано и с приемането на уязвимостта. Това означава да признаем, че не сме перфектни и че е нормално да правим грешки. Важно е да се учим от тях и да продължаваме напред, вместо да се затваряме в себе си или да обвиняваме другите за нашите неуспехи. Във всеки епизод от нашия личен филм, този процес на приемане и учене ни прави по-силни и по-адаптивни, водейки ни към следващата серия на нашия живот. В крайна сметка, изправянето срещу фундаменталните страхове, стремежът към автономност и поемането на лична отговорност са неразделни кадри от пътя към истинското самоосъществяване. Те ни помагат да режисираме живот, изпълнен с удовлетворение и смисъл, където ние не сме просто наблюдатели, но и активни участници на сцената на собствената си история. Това е процес, в който вземаме решения и носим отговорност, създавайки автентична и значима лична сюжетна линия.”
Елен Колева
В нашето общество неизбежно се срещат хора, които могат да се определят като токсични. Те са тези, които чрез своето поведение и отношение могат да нанесат емоционална вреда на околните. Въпреки това, както заглавието на тази статия подсказва, как ще реагираме на тези личности и дали ще станем техни “жертви”, зависи изначално от нас самите. Въпросът не е толкова в това, дали съществуват токсични хора, а как ние, със своите вътрешни ресурси и лични граници, можем да се справим с тяхното влияние. Нашата реакция е в нашите ръце и именно тя определя, дали ще се оставим да бъдем засегнати или ще успеем да запазим своята емоционална стабилност. Не случайно в терапевтична обстановка не се работи за проблемите на другите, а за нашата реакция към тези случвания. И точно тук ще се спомене “Що е то локус на контрол?”
Локусът на контрол е психологически термин, който описва степента, до която хората вярват, че имат контрол върху събитията, които се случват в живота им. И има две възможности в този смисъл:
Вътрешен локус на контрол: Хората с вътрешен локус на контрол вярват, че те самите са главните архитекти на своите съдби и успехи.
Външен локус на контрол: Хората с външен локус на контрол вярват, че външни фактори като случайността, съдбата, други хора или обстоятелствата определят техния живот.
Най-вероятно и в двете посоки има резон и може да бъдат полезни в обясняването на случващото ни се в живота. Но поемането на отговорност (Атрибуционния стил) е неотменима част от нашия успех. Има хора, които споделят: „Моята приятелка, сестра или майка, се разболяха или починаха заради дългогодишна зависимост, тормоз от токсична личност.“ – НЕ! Те са СЪстрадали от липсата на собствено действие и ангажираност към своя живот. От родовото ненаучено. Удобно е в кабинета на терапевта да се прехвърля вината на друг, но това не променя факта, че те сами са си създали удобство за този товар. „Постлали са добре на вредния агент“
Тук ще споделя една моя среща с директорката на защитено жилище за жени, които са жертва на насилие. И от споделеното от нея се усети, че при сваляне на анамнезата в разговор с тези дами се е установило, че те имат родов модел на насилник. И подсъзнателно са намерили тук и сега, нещо което да наподобява това в което са израснали. Като втори фактор, който аз усетих в разговора, е че тези жени са изпаднали в заучена безпомощност и сега много трудно биха излезли от нея. Влизайки във взаимоотношения и брак, те не са работили, нямат никакъв трудов стаж и нямат диплома за висше образование, което всъщност ги прави зависими, в каквато и нова връзка да влязат. И в този център, с тези дами се работи за самостоятелност и за здрав Аз образ, и до днес.
Друго проучване със затворници в САЩ е още по – впечатляващо: На хора, лишени от свобода, са показали снимки на хора, които пътуват в метрото, с въпроса: „Ако решиш да откраднеш личните вещи на някого от метрото, към кого би се насочил?“ Оказало се, че набелязаните от хората с девиантно поведение са били потиснати, неглижирани и вътрешно непълни, което явно се е виждало и отвън. Те са били „лесна мишена“ поради това, което са излъчвали. (невербалното поведение) Като с този текст аз не споделям “те са си търсили некомфортното”, а казвам “Не бъдете таргет за токсични личности”.
И тук съвсем ярко ще се отвори простор за темата, за границите на нашата личност и за благоприятната близост с хората около нас. Като за начало ще се сподели: Що е то Здравословна близост с рода?
Когато става дума за комуникация с близки хора, с дефицит на здрави граници, общуването е най-голямото предизвикателство. Именно защото към нашите близки приятели и роднини ние изпитваме изначална топлота, и в същото време при нас има усещане за незачитане и това винаги създава вътрешен конфликт. Именно заради йерархичната, невидима система в семейството и разменените роли. (Моля погледнете в подходящите места за литература на тема “Семейни констелации”)
Студенокръвното в нас като постфактум проекция: Много често има една посттравматична етапност в която след като е бил емоционално неглижиран човек, той слага бариери в следващите си взаимоотношения. И това е напълно адаптивен етап по пътя на автолекуването си. Разбира се, ако не е константна тази емоционална застиналост. Този “емоционален ступор” се поражда именно от случвания в които те са били открити, а хората към тях са били отхвърлящи или обеземоционализирани. Един такъв човек може да се приеме от хората, които среща в този си етап като токсична личност, но всъщност това да е само защитен механизъм на психиката. Например жена, която е загубила своето дете се нуждае от време, за да трансформира цялата тази житейска ситуация. И е възможно в определения момент да не е проявява автентичност и радост, но това не я прави токсичен човек или друг етикет много модерен – в днешно време “Енергиен вампир”. А просто има нужда от преходно самотъжене.
Уравнението на себезапазването: Една житейска задача може да ни докара до размисъл за цялостната ни личностна постановка в живота. Винаги когато срещаме ходещ конфликт, той е наша проекция. Ако имаме голяма съпротива съм нещо, което сме прочели или човек с който си говорим и реагираме бурно, това значи, че има реакция и е необходима промяна. Например: Ако сме влезли във връзка с човек, който е в количествено черпене от живота, това значи, че той ясно отразява нашата не здрава себеоценка и позиция която е в другата крайност, в спектъра на даването. В този смисъл и двете личности не биха били в „Златната среда“ на градивното.
Токсичната личност като лакмус за здравия ни вътрешен Аз: Ако една личност е цялостна, поела е отговорност за самата себе си, през асертивността си, една токсична личност трудно би се задържала в нейното поле. Именно защото здравата личност с добра себеоценка няма да има толеранс към друго освен най – доброто. В този смисъл човека срещу нас е нищо повече от вътрешната ни оценка за самите Нас. Иначе казано, ако ние сме във връзка с човек, с нарцистично поведение, то и двамата имаме над какво да работим и никой от Нас не е „перфектен“.
Тялото ни като психосуматичен индикатор: Тялото ни изпраща сигнали за влиянието на света около нас. Важно е да се вслушваме в тези сигнали, когато общуваме, за да разберем как се чувстваме и как взаимодействията ни, ни влияят. Това ни помага да поддържаме здравословни взаимоотношения. Например много деца споделят, че когато имат писмен изпит те усещат болки в корема. Възрастния човек скърца със зъби или го боли глава. И катарзиса е съвсем другаде. Симптома в тялото е следствието. Каквото и да Ви казват докторите, през медицинския модел за справяне с вредните агенти.
Градивната позиция: Има една поговорка в смисъла на цялата тази статия, която гласи: “Ще дойде ден и детето, което не е било прегръщано, ще подпали цялото село, за да почувства топлината му.” Ако едно дете не получи топлота от семейството си и от училищната институция, един ден то ще “запали” цялата общност, за да усети топлината на тяхната реакция. И ще раздаде това което му е дадено, и ще поиска компенсаторно това което не му е дадено в порастването му. И тук идва разбирането, че няма дете което се ражда с НЛР, или с “токсичен механизъм”. Разбира се, всяка нова личност има нарцистичен етап, който би трябвало да бъде преминат. И вече порасналия човек, разбрал себе си, да премине в разбирането на другия човек до него. Като това е най – добрия вариант. Има проучвания на деца, които са извършили деликвентни прояви, които са имали ниски нива на хормоните, които спомагат за това, човек да е емпатичен. Но тази базова девиация е като процент съвсем минимална. Най-големия фактор за това, каква ще е личността е опита ѝ тук и сега. Проучвайки миналото на някой от най-известните в света серийни убийци, които биографии са достъпни за всеки човек, става ясно, че те са израснали с огромна липса на любов, грижа и наличен пример за съпреживяване. И раздават това което им се е дало на тях, нищо повече.
Това на запад са го разбрали и там са активирали телефони, на които всеки, който усеща у себе си поведение, което не му носи социално спокойствие да може да се обади и да потърси помощ.
Генералната реакция в България е с неглижиране, отхвърляне и затваряне на девиантните хора в затвор. Което е стандартна борба със социално – неадаптивни личности. И може би работи, но това което е неотменимо по – силно е превенцията. Изучаването на емоционална интелигентност, развиването на емпатичния спектър в учениците е най-здравословния вариант за личността на обществото. Защото неглижирането отново е агресия – нарича се “пасивно-агресивна реакция”. И тук ярко се усеща, че трябва да погледнем на “врага” срещу нас в смисъла, че ние с него сме едно цяло. И всички сме взаимосвързани. Другото е позиция на Егото. Нищо повече.
Автор Атанас Нанков
